Слънцето залязва в очите ми
всеки ден
към 7, 7 и нещо
и тогава през мръсните си очила
спокойно мога
тайно
да осмивам света.

Днес в 6 и 30
някак твърде рано
лъчите удрят клепачите
и зная-
това е знак-
пак идва края.
Завърта се света
и аз със него-
там утре ще изпадна-
на друг
далечен бряг.
Вълните там не се разбиват
с викове красиви
и вече чувам аз шумът на моя град.
И той ми липсва истински ,
когато
рано сутрин
ме буди от сън
тишина.
Но дали във море от коли
и шум необятен
ще вкусвам
пак
на твоята
усмивка
слънчева
солта?