сънувах

Теб за първи път от месеци насам. Лош сън, като последните няколко. Губиш се, мен не можеш да излъжеш, ставаш сянка, незабележим може би за другите. Усеща се липсата ти, има нещо празно в очите. Сутрин те търсят и са жадни, много жадни, изморени въпреки това. Учудваща е скоростта,с която се изтрелваш от леглото, помня преди се въргаляше часове из чаршафите докато се решиш да станеш, търкаш се като котараче във възглавницата, отваряш едно око и гледаш мързеливо, но доволно. Сега- празни очи и скачаш, леглото се разтриса от движенията ти, протягаш ръце към шкафа и после те няма. Супер автоматично и призрачно отваряш вратичката и се понасяш към празно място с нужните артикули. После пак те няма. Няма те дълго време и аз виждам само форма пред себе си. Ставаш прозрачен вече, не знам мислите ти, но виждам ръцете ти. В съня ми те са скръстени на гърдите ти, криеш ги умело, но аз виждам, защото знам какво има там. Големи рани, покрити с гной, бяла разтягаща се, лепнеща гадост те покрива и те раздира, отгоре има черна коричка. Кожата се разкъсва и ръцете ти се залепват една за друга през свивките, плътта се разтегля и тече бялата гадост, като разтопен кашкавал е, само че гори и отдолу се подава черното ти месо, покрито е с лилави синини, които се подуват и пълнят с въздух. Правиш опит да се освободиш, но раните се залепват една за друга все по-стегнато. Кожата се къса, теб не те боли, цялата болка е в мен, раздира ме, а черни дупки покриват телата и на двама ни. Ти обаче не чувстваш нищо, теб те няма, станал си истинска сянка, само аз знам, че те има, не съществуваш никъде другаде. Малките дупки, които никой не вижда, и те стават големи и гнойни, покрити с черната коричка, която е твърда и дебела, цепи се по дължина и меката кожа се сбръчква и пада. Парче по парче се стича по пода, няма те, няма те. Мекото стъкло се надува, втвърдява, разцепва, кърви, смърди, капе върху очите ми, залепва като восък. Така сме спокойни, защото не виждам и вече те няма наистина. Знам къде отиваш и кого ще срещнеш. Той е малък, безформен, излязъл на парчета и окървавен, познава те, защото носи твоите белези по мъртвото си тяло. Няма име и няма душа, единствена негова цел са кошмарите, понася те по чаршафите през кървавите ми бедра натам, където няма Нищо. В тъмното оставам аз със тежка смърт във вените, дебел слой кафяво по цялото ми тяло, задушаващо мъчение, дърпа надолу, вечна умора без край, няма наоколо никой.
Събуждането и връщането в реалността е тежко. Цял ден щом затворя очи виждам ръцете ти, залепнали рани, които изгарят, разкъсват мен.