Пет години назад и милион случки по късно
Липсата на малки жестове- в краката на хората довечера въпреки желанието и разума. Парещата липса на разбиране извкиква образи, които да ми се струват поне малко познати и някъде там по трасето се появяват думите.Обезумелият Тристан вика по вятъра- ти имаше много дни пред себе си, голямата буца лед в стомаха знаеше и предвеща, ще изкъпеш тялото си в кръвта на онези, които не виждат с меки
и нежни очи, да получиш нищо няма. Безсмъртието ти е в твоята липсата, нулева стойност на емоциите, Не-Човекът не може да разпозае другия такъв заради черната студенина по тялото, той съществува само сетивно и твоята мисъл се изчерпва с допира. Един последен път би трябвало да те остави присъстващ и изчистен, голямо търкалящо се кълбо, което заражда копнежа по дъжда. Ти няма да можеш да съществуваш, защото Не-Човекът не разпознава подобния такъв и ражда безтегловност. Капките са непознати за нашия вид и място тук няма. За теб. Задушаваш ли се докато държиш знанието в шепи? Хората са лъжливи мисли пуснати по течението .По пътя си ще срещнеш много празнота, всяко твое малко движение, поместване по правата те води към забравени призраци. Сядаш край тях около пропаст, те трябва да узнаят, да бъдат стоплени. В теб няма нищо, което да дава огън и затова разполагаш само със думи : Аз съм твоята Майка, убих те преди години ,за да мога да заспя, а днес идвам да закърпя сърцето си, вървях дълги дни в кал и прах, и мръсотия ,тежка и пуста като очите ти,те са пряко наследство от твоят създател. Кубчета лед във стомаха ми, искам невинната си кръв разлята по бялото неразбиране ,ти беше малък и не осъзна ,че дори не притежаваше форма ,засят в горещата пустощ, залята със знаци от таблица, попил капки от нечия буря ненужна, измамна Красота. Липсваше ми днес, както винаги, теб обаче те няма, съществувал си само в сълзите ми, които не бяха видяни, ще те нося от тук до Вселената, моята лудост край няма.